Cultru

"В Русия стана скучно и безинтересно. За Русия вече всичко е ясно. Културата продължава да се руши. Съдят художници заради изложбите им, а писателите - заради творбите им в художествената литература. За изкуство се признава само това, което прославя властта, или това, което може да украси концерта след конгреса". Така започва представянето на проекта си "Русия-2" галеристът Марат Гелман. Годината е 2005. >>

Мултипликационният филм "За храбрия юнак Федот" ("Про Федота-стрельца, удалого молодца") е създаден по едноименната приказка на Леонид Филатов, придобила популярност в средата на 90-те години на миналия век. Царският войник Федот, нито хубав, нито грозен, нито румен, нито бледен, ни богат, ни беден, е пратен да спасява държавната политика - да достави пресен дивеч за вечерята с английския посланик. >>

Книгата като обект на визуалните изкуства (опит за есе) >>

Литературните награди са нещо колкото условно, толкова и симптоматично. Условно, защото художествените качества на творбата са само един от многото критерии, прилагани от журиращите. Симптоматично, защото изборът на победителя отразява идеологическите пристрастия на времето: било то пристрастия, дошли "отгоре", - било пристрастия, бележещи нови тенденции. Впрочем, в определени исторически моменти тъкмо пристрастията, дошли "отгоре", бележат нови тенденции. Възможно е сегашният момент да е точно такъв.
Виктор Топоров, отговорен секретар на Руската литературна награда "Национален бестселър", оприличава тазгодишната шортлиста на въздушно балонче, което "лети, но не носи радост". Пък никой не се бил радвал заради "безпросветната безконфликтност", определяща номинираните заглавия. Защо конфликтността трябва да радва, Топоров не намира за нужно да обясни. Още по-малко пък е желанието му да дефинира дихотомията конфликтност-безконфликтност. Защото в "Степни богове" конфликтност има, при това конфликтът "води боеве" на няколко фронта. Само че липсва остросюжетност като в холивудски екшън, а пастелната конфликтност е имплантирана в тъканта на романа. Тази конфликтност задава въпроси, докато авторът се старае да даде категорични отговори - подобно на "Ана Каренина". Лев Толстой искал да въздаде справедливост като осъди прекалено свободното, според него, поведение на жените в края на ХІХ в., а се получило нещо друго. Казват, така се ставало при великите писатели.
Дали нещо подобно се случва в съвременната руска литература, ми е трудно да съдя. Времето ще покаже. Но писатели като Андрей Геласимов и Захар Прилепин, изглежда, трасират пътя на ново течение в руската литература. При всичките си несъвършенства, новите тенденции заслужават внимание. Накъдето и да тръгне развитието им вбъдеще, появата на една или друга тенденция винаги заслужава внимание.>>