Cultru

Поетите са преписвачи, пророците са други

Сергей Круглов е роден след края на хрушчовото размразяване – минали са цели четири години от публикуването на „Един ден на Иван Денисович”, Солженицин е загубил благоволението на Хрушчов, пък и самият Хрушчов вече е пенсионер.
През отишлата си 2008 г., когато знаменитият дисидент-нобелов лауреат напусна този свят, поетът Сергей Круглов получи руската награда „Андрей Белий”, връчвана за иновативност в литературата. Вярно, връзката между Круглов и Солженицин е най-вече по линия на някои хронологични съвпадения. Както и по линия на явлението „самиздат”. През 1966 г., когато е роден Круглов, Солженицин е можел да публикува само благодарение на съществуването на „самиздат”, чийто наследник е интернет-списанието „Митин журнал”. Електронната медия става трибуна на новатори, чиито произведения са отхвърлени от традиционната литературна преса и издателства. Точно „Митин журнал” прави името на Круглов популярно в интелектуалните среди на Русия.
През 1998 г., малко след като е приел православно кръщение, Круглов се отказва от битието си на светски човек и бива ръкоположен за свещеник в град Минусинск, Сибир. Отец Сергей престава да пише (а може би, само да публикува). През 2003 г. излиза стихосбирка, съставена без негово участие – „Снемането на Змия от кръста”. Същата година отец Сергей взема решение да се върне в поезията. И ето, днес биде признат...
Не от всички. Мая Кучерская твърди, че стиховете на Сергей Круглов са новаторски, обаче иновацията не е литературна, а социална. Има аргументи в нейна полза. Поезията на отец Сергей е като проповед – проповед за добротата и всеопрощението, за добротата, в която е спасението. Ако признаем стиховете на Сергей Круглов за дилетантски, ако обявим словата му за значими само като социални послания, за бедни откъм литературна стойност, то ще затънем в тинята на схоластичния спор за природата на изкуството и „има ли то почва у нас”. И като гледам масмедиите на кои арт-събития обръщат внимание, за кои автори и техни изяви научава публиката – главно чрез сензационни съобщения за платените по търгове суми и печалбите на издателства, питам: има ли истинско изкуство извън социалните лозунги? Има, разбира се, но даже Нобеловият комитет не се интересува твърде от него.
Сергей Круглов пише религиозна поезия. Когато споделих с него, че съм невярваща, той възкликна: „Ако ми кажеш, че не вярваш в любовта, надеждата, творчеството, милосърдието – тогава ще се съглася, че си невярваща”.
Това са стиховете на Сергей Круглов – възхвала на добротата, на любовта към ближния, на милосърдието, на надеждата, че във всяко сърце доброто ще надделее, и друго не може да бъде. И предупреждение, че мирозданието се крепи само върху трепкащото пламъче на зараждащата се любов. Това крехко пламъче удържа тежестта на всички медни куполи, каменни сводове, калцирани догми, йерархии и традиции, циментирани канони и напластени смисли. „Храмът балансира в пустота” („Тази година април дойде рано...”).
Поезията на Круглов разказва истории, рисува картини, вае образи – на монаси и отрепки, на фрустрирани съвременици и криминално проявени младежи. Боливуд и аниме, блогове и рок, компютри и пластмаса – всичко (без да изключваме самите себе си), което гнусливо бива определяно като недостойно и фалшиво, в поезията на Круглов придобива смисъл чрез ослепителната алегория: „Тиражирани сме в стотици хиляди. Цели сме в гланц и позлата. Ние сме плоските хора от Софрино". Круглов, както смята Дашевский², търси смисъла на всичко и на всеки. Не собствения смисъл на нещата, а мястото им в целия световен ред. Нещата ги има и в това е техният смисъл, нашето разбиране-одобрение-прошка не им дава право на живот, нито го отнема. „Поезията, казва Круглов, е като небесен огън за фигурките от папие маше”. Тя не осветява изконната им същност, тя ги кара да светнат, за да бъдат видени.
„Господи, гледаш ни и се маеш: Да, съвсем не са свети. Но ръката ми се не вдига да ги затрия” („Икони, произведени в Софрино”). Защото и щампованите икони имат претенция да са изкуство - понеже търсят смисъла. Абстрактното изкуство, обратно, е плод на изгубването на смисъла, но от него струи „каква само скръб по смисъла!”. Затова сме призвани да не отхвърляме нищо, наричащо себе си изкуство, да се постараем да спасим каквото можем и да го предадем на Неговите деца. Неговите деца, които са зли, аутични, рахитични. Неговите деца, които са пророци, ангели и архангели. „Поколение от отрепки”, призвано да оповести на света „пламтящите глаголи на живот и Съд” („Пророци”).
Поетът, като софер, следва да изпълни дълга си: „да препише начисто – от началото, този свят,/небето и земята, но/да не смее да сменя оригинала!”, за да не обърне буквата към смъртта и да пусне демоните „под и над, и до”. Работа за обречени? Поетите-„преписвачи” са тези, които са изкушавани, бъркат и плащат за грешките си. Те трябва да опазят „златното семе на словото Адамово”, да посеят новото дърво на познанието за добро и зло. „Господ отдавна отмени забраната, <...> Но за беда – що тъй няма никой <...> - никой, дръзнал да дойде, да откъсне плода” („Преписвачът”).
И като търсим смисъла, внимаваме ли от кое дърво късаме плодове?

Предишни публикации в рубриката: